На самотни катедрали приличат хората в картините на Мюриел Уркад. Дори майката с децата си. Или фигурата на жената между вертикалите на стените – не е ясно дали е с гръб или с лице към зрителя. Приведената фигура през пустинята – с кой вятър се бори тялото? Най-вероятно с вятъра на самотата.
Изобщо темата за самотата е вечна в изкуството. Както се казва – поетът или художникът трябва да е поне малко тъжен, за да е наистина добър.
Градският пейзаж присъства почти винаги в реалистичните течения, които са с богата традиция. Архитектурата на Мегаполиса е представена като декор от гангстерски филм в поредицата Noir. Мюриел играе умело с ефекта на светлината и сянката, за да създаде настроение в мелодрамата. Без сантимент.
Геометричните цветни ленти – диагонали и вертикали – и електрическите сенки насищат платната интензивно с тъга. С копнеж.
Напомнят ми думите на Марк Твен за града като за „блестяща пустиня”.
Или думите на един приятел в разговор за изкуството за това, че се случва да обичаме някои от американските реалисти заради самотата.
Впрочем трудно може да се каже за Мюриел Уркад, че е самотна. Работи в богато студио на Монмартър. Пътува много в търсене на същността си като художник. През 2005 г. живее в Лос Анжелис и участва в изложби с други френски артисти.
През 2006 г. е в Ню Йорк, усъвършенства своите умения, прозрения, натрупва знание. Твори преди всичко с маслени бои и акрил, опитвайки се да придаде собствен щрих на смесената техника.
През 2007 г. се завръща отново в Париж. Сега има огромно желание да представи творбите си и в София, да се срещне с българската публика.
Госпожа Ваня Атанасова ще бъде домакин на една прекрасна изложба, водена от мотото: „Това, което правя, ми позволява да открия онова, което търся”. Думи на Пиер Сулаж, пазени от Мюриел винаги в сърцето й на художник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар