Интервю на Христина Мирчева по повод изложбата на Марина Додова „Изгубени портрети от Рая”
Марина Додова е родена на 24.10.1975 г. в София.
Възпитаник на НАТФИЗ “Кр. Сарафов” – моден дизайн с художествен ръководител доц. Мария Блажева.
Носител на “АСКЕЕР 2005″ заедно с Виржиния Додова за костюми на постановката “Абсолвента”, ДТ “Сълза и Смях” с реж. Ивайло Христов.
Носител на ТРЕТА НАГРАДА ЗА СЦЕНОГРАФИЯ – НАЦИОНАЛЕН ФЕСТИВАЛ “Кратки театрални форми” – Враца 2007 за постановката “Става дума за любов…или е опит за убийство” от Фиона Спрот, Народен театър “Иван Вазов” с реж. Стилиян Петров
Номинирана за “АСКЕЕР 2007″ за костюми на постановката “Медеа”, ТР “Сфумато” с реж. Диана Добрева
С две номинации на Съюза на артистите в България “Икар 2004″ и “Икар – 2007″
Изброявам една малка част от автобиографичната творческа справка на Марина. Накратко – нейни сценографски проекти са реализирани в театъра, телевизията и рекламата. През 2010 г. Марина Додова заедно с Мира Каланова, Вирджиния Додова, Петя Стойкова и Елица Георгиева участва в проекта на фондация „Икар” „Театралният костюм извън театъра” – единствен по рода си проект у нас по инициатива на сценографската гилдия към Съюза на българските артисти.
Защо изложба с платна и бои, нали си сценограф?
След толкова време като художник в театъра ми се прииска да се отдам изцяло на една моя тайна страст – рисуването.
Имах нужда от усамотение, да си почина, да се върна към някои мои лични неща, да правя това, което само аз поискам. По това време нямаше хубави и интересни проекти в театъра, така че отказах няколко предложения и седнах пред статива.
Къде си по-силна – в рисунката или в живописта?
Надявам се в комбинацията от двете. Търся някакъв свой начин да събера маслена техника с контурна рисунка. Предполагам, че съм наследила от баща ми* леко шаржовия, комиксов и илюстративен стил на работа.
Интересно ми е да експериментирам и да опитвам различни средства и техники, да смесвам на пръв поглед несъвместими неща, в което има известен риск, но за мен е много любопитно.
(*/Николай Додов – художник, автор и илюстратор на детски книги, автор на комиксите “Дарко,“ „Фук и Фац и петлето Герчо“ от списание „Дъга“ и много други/.)
Често художниците се спъват в заглавията. При теб е различно. Има ли тайна и кога идва заглавието?
Накрая. Понякога имам по повече от едно име за една картина, понякога нито едно, защото не идва.
Каква е позицията на сценографа в България; цени ли се тази изключително тежка професия, която съчетава в себе си познание, фантазия и физически труд?
Цени се без да се оценява достатъчно. Много малко хора знаят наистина колко тежка и мъжка професия е. От работата на сценографа зависят толкова много хора, толкова много неща, че понякога ми се струва невероятно, че правя това от почти 12 години.
Театърът е визуално изкуство и иска от художника огромна отговорност наравно с тази на режисьора и актьорите. Иска също силен характер и голямо Сърце. Иначе не става. Зрителят не бива да знае повече от това. Достатъчно е да се е случила магията, тогава работата ни е добре свършена.
Какъв художник искаш да бъдеш?
Свободен. Нищо друго.
Кое течение в световното изобразително изкуство е най-близо до твоето разбиране?
Харесвам много и различни неща. Като “мои“ чувствам много от старите холандските майстори, обожавам изящната линия на Сецесиона, обичам художниците от Еспресионизма, японската естетика…
„Изгубени портрети от Рая” тема за любовта ли е?
Да, за любовта. Сега се замислих, тази изложба май стана нещо като обяснение в любов. “Изгубените портрети от Рая“ направих като образ на онези малки ценни неща, които много често губим или забравяме. И като ги намерим, си спомняме че всъщност сме мечтатели, че сме деца. Че понякога забравяме да намигнем или да се изплезим , да обичаме и да го казваме… Да сме чисти.
Не мислиш ли, че в „райските портрети” има натрупана тъга – лимон, венец от люти чушки, зашито око, прободено тяло, грим, който се разтича и напомня сълзи?
Може би има. Но ми се иска тя да е от хубавата тъга. Тъгата винаги стои редом до щастието – като две половинки от едно цяло.
Тогава какво е щастие? И какво не е? Имаш ли идеал за щастие?
Щастието е свойство. Да можеш просто да спреш за секунда, да поемеш дъх и да си кажеш – По дяволите, това съм аз, колко е хубаво.
И да бъде тихо след това.
Какво задължително достойнство трябва да притежава един мъж и какво – една жена?
И жените, и мъжете – да умеят да прощават и да забравят лошите неща, да
мечтаят и да вървят напред. Заедно.
В коя страна и по кое време искаш да живееш?
Любопитна съм да видя много страни; искам да разгледам цялата Земя, ако мога. Иначе много ме привлича Ренесансът като епоха за живеене.
Любими имена.
„Изгубени портрети от Рая“.
Какъв е твоят кръг от познанства?
Много и много различни хора. Много малко приятели, но истински.
Сега как се чувстваш?
Уморена и много щастлива едновременно. Стъпих с единия крак на нов творчески път, което искам много отдавна, и съм щастлива, че се осмелих да го направя.
Няколко думи за българското кино в настоящия момент. Следиш ли някои от актуалните сериали?
Да, следя голяма част от тях. Гледах няколко много добри филма последните години. Радва ме, че се дава възможност на колегите да правят филми. Още повече ме радва, че и те се борят за това си право.
Работила съм като художник по костюмите в няколко продукции и знам колко е трудно, понякога много тежко, но знам също и че всеки следващ филм е по-добър от предишния. Да работиш здраво, всъщност е единственият начин да ставаш по-добър.
Коя книга ще вземеш със себе си на Самотния остров? Или нещо друго?
Винаги взимам едно и също. Палатка, примус за кафе, стек цигари и, разбира се, моята любима Книга, която никога не ми омръзва да чета – моя мъж.
„Често губим най-ценните портрети, семейни или направени случайно, после ги търсим, търсим.. и накрая ги забравяме.
Докато някой ден ги намерим и ни изненадат със своите застинали сюжети и образи, сякаш от друг свят и друго време. Безмълвни като герои от неизиграна пиеса, Изгубените портрети са си стояли там – мълчаливи, загадъчни и истински като безценно съкровище от детството. Намерих част от тях в Рая, докато се разхождах миналата нощ…”
Марина Додова
http://www.public-republic.com/magazine/2012/01/83315.php
