арх. Енил Енчев: Грях е да се посредствен

1 април, 2012

Интервю на Ина Мирчева по повод изложбата на арх. Енил Енчев „16:9 – Redirum ad…” в галерия „Жорж Папазов”, Пловдив.



„Всяка картина ограничава художника със своя формат. Избрах съотношението 16:9, защото обичам киното, обичам да снимам и да запомням чувството от местата, които съм харесал. А картината е чувството в материал” – арх. Енил Енчев

Не само в киното и фотографията – Енил Енчев плува в изкуството като в свои води. Архитектура, музика, графичен дизайн, компютърни игри, а от 2010 година започва цикъл картини „16:9”, свързани с филми, места и спомени.




„Който трупа знание, трупа печал” е всеизвестна крилата фраза, превърнала се в аксиома. Енил Енчев обаче, и хора като него, доказват точно обратното, че познанието е извор на живот, който опитва да се пребори с печалните последствия от невежеството, залагайки винаги на радостта от красотата, на свежестта от течащата вода, на движението.

В едно твое интервю от 2011 г. цитираш слогана на Alfa Romeo „Посредствеността е грях”. И после добавяш, че повечето хора са посредствени, а ти опитваш да се пребориш с греха на посредствеността. Успяваш ли? Може пък в някое от творческите ти разклонения все пак да има пропуски?

Не знам, това е работа на изкуствоведите да преценят, иначе пословичната ми скромност ме кара да кажа, че съм успял във всичките.

Човекът с многото лица. Това ми хрумва, докато препрочитам творческата ти биография. Маски или същности? Или нещата са по-простички?



Много е просто според мен – това съм аз, каквото и да правя. И смятам, че е нормално да се занимавам с музика, архитектура, кино и да рисувам. Мога да дам много примери, не съм единствен.
Според мен изкуството е едно, инструментите са различни. Вибрациите в музиката са същите като тези в картините, само честотният спектър е друг.

Да си артист в момента не е лесно. Рисуването все пак си остава донякъде крепост на индивида. Но какво да кажем за архитектурата, която е тежка верига от зависимости?

Не го приемам така, за мен е много голямо удоволствие това, с което се занимавам. Разбира се, рисуването на картини е много лично, съкровено бих казал, занимание. Архитектурата в творческата си част е също такава и това носи голяма радост. Крайният резултат е плод на усилията на много хора, но и в киното е така.
Един път споделих в интервю, че съпротивата на средата е много голяма и за съжаление пак мога да го потвърдя, но обществото ни все още се преобразува в нормално, още има дълбоки деформации от миналото ни, не е лесно да се работи тук. Но това е България днес с всичките си хубави и лоши страни.
В моя живот е имало много добри и много тежки моменти, но това си е моят живот и ако ми дадат втора възможност, пак бих го изживял със същата страст и пак тук.
Нещата се случват много бавно и отблизо не са забележими, но като погледнеш какво беше преди десет години… Ами преди двадесет! Огромни крачки сме направили.

Разкажи ни твоя любопитна история от практиката ти на архитект.



Преди 15-тина години може би беше… Една “S” образна стена бях замислил в интериор и дори за улеснение на строителите бях я начертал на пода в мащаб 1:1.
Обясних им чертежа и какво искам и отидох на друг обект. След два часа се върнах и видях, че са я объркали доста стената. Казах им да я разрушат и наново да я иззидат, обясних им къде грешат и си тръгнах.
На другия ден пак отивам, пак сгрешена и то по същия начин. Аз започнах да се събувам и му казвам на майстора да си свали панталоните, а той ме гледа уплашен. Казах му: спокойно, не е това, което си мислиш, но и няма да зидам с моите джинси. Обух неговите и му иззидах стената до 120 cm.
После той си я довърши догоре. Такива работи. Ааа, сещам се и за един, който от бързане се зазида в една баня, понеже не беше обърнал внимание, че има врата помещението.

Ако трябва да определиш 7-те архитектурни чудеса на света – древни или съвременни, кои ще бъдат те?

Хм. Буквално ще отговоря:
Термите на Каракала в Рим – мисля, че е най-мащабната постройка. Когато ги посетих за пръв път си представих какво точно са премествали арките върху запазените основи на колоните, които са, ако не се лъжа, шест на шест метра. Много впечатляващо като имаме предвид технологиите по онова време;
Пантеонът в Рим – той е най-голямата запазена сграда;
Пирамидите не ги броя – те са малоумни струпвания на камъни;
Каменните великани на Великденските острови;
Безумните строежи на маите и инките;
Sagrada Familia (Светото семейство) – единственото впечатлило ме произведение на Гауди;
Работите на Сантяго Калатрава. На Заха Хадид;
Съвременните небостъргачи са чудо на инженерната мисъл, но само толкова;

В момента коя държава е най-щедра – не говорим толкова за парични знаци, колкото за лоялност към тази изключителна професия?



Нямам идея! предполагам, че в Европа на почит са колегите ми, съдейки по сградите, които строят. При нас също би било така, ако нямаше много деформации в строителството – некомпетентност, алчност… Това доведе до грозотиите, които гледаме навсякъде. Дълга тема е това.

Векове културни наслагвания – щастливи ли сме или сме неблагодарни прахосници на несметните съкровища от артефакти? Дали не е време един потоп да залее Земята?


Много драматичен въпрос. Не мисля, че имаме нужда от потоп. Надявам се, че сегашната криза ще накара обществото да се промени. Тя дойде, предизвикана от алчността на финансовите среди и като резултат на глобализацията.
Много нации безразсъдно изнесоха производствата си в Китай и изгубиха работни места за собственото си население, и резултатът е налице – световната икономика зависи от една диктатура.

Имаш ли си любимци – в музиката, киното, поезията, архитектурата и най-сетне – в живописта.


Да. Франк Заппа, Прокофиев, Майлс Дейвис и Джими Хендрикс в музиката. Колкото и да е странно – на хармоника се учех от Джими. Той е извор на вдъхновение за мен, имам всичките му записи. Заппа също, имам дни, които преминават само върху едно-две негови парчета.
В киното са повече, няма да стигне мястото – Скорсезе, Боби де Ниро, Фелини, Мастрояни, братя Тавиани, Еторе Скола, Антониони, Вендерс, Линч, братята Скот, братята Коен, Джон Туруро, Малкович…
В поезията – Димитър Воев, книгите на Чарлз Буковски и Норман Мейлър, Ремарк, Артър Кларк, Роджър Зелазни, Кърт Вонегът, Дъглас Адамс…
В архитектурата – Мис ван дер Рое, Льо Корбюзие – с Капелата в Роншан, Заха Хадид, Калатрава, Ричард Маер, Рем Куулхас, Франк Гери, Тадао Андо…
В живописта – много: Ван Гог, Анри Матис, Кандински, Хуан Миро, Герхард Рихтер, Свилен Блажев, Георги Божилов – Слона, Макс Ернст, Рене Магрит. Всички те са ме вдъхновили да правя това, което правя.



Вълнуваш ли се за изложбата си в Пловдив. Какво е за теб Пловдив?

Разбира се. Исках първата изложба да е в Пловдив, но не се случи така. Нормално е да се вълнувам – не само е родният ми град – това е градът на художниците.
Тези, от които съм се учил и тези, с които съм учил. Много талантливи хора има тук, няма да изброявам, за да не пропусна някой, но са много. Не знам дали не е от тепетата или от това, че мястото е древно.
Където и да отида по света, матрицата, с която сравнявам, е Пловдив. Така че местата, които съм харесал извън България, са наистина много хубави. Помня детството си, много хубави спомени са.

Кое според теб е най-сериозното архитектурно недомислие тук? Хубавее ли Пловдив или погрознява?

Не съм обикалял много извън центъра и затова се сещам за най-голямото – това, което прилича на Ноев ковчег – Мол Марково тепе. Там идваше циркът навремето, имаше фокусници, стрелбища, лунапарк… Можеше дори някой захарен памук да изядеш.
Сега, когато го завършат, ще се напълни с „МОЛци“ – както наричам тези, които живеят в подобни ковчези. Иначе като се разхождам е хубаво и чисто, много по-чисто от Париж и Барселона например и много по-хубаво. Както казва един мой приятел – Ели Пинкас: “Тук е и най-красивата улица на планетата – Иван Вазов”!

Как с две-три думи ще определиш характера на съвременния българин? Нещо като бърз триизмерен психо-физически профил. Има ли българинът наистина чувство за хумор или това твърдение е само мит?

Хахаха, не знам дали съм точният човек за този въпрос. Има два вида българи – едните са моите приятели, другите са тези, които ходят с анцузи. Това отговаря ли на въпроса? Приятелите ми имат чувство за хумор, за останалите – не знам. И тази вродена нашенска завист…

В едно интервю вече съм задавала този въпрос, но ще попитам и теб: има ли шанс Пловдив за Културна столица на Европа?

Мисля, че да. Ако не е Пловдив, кой град да е? Ние, пловдивчани, сме едни от най-толерантните хора. Винаги сме живеели заедно с евреи, арменци и турци и това за нас е нормално. Нормално е за един древен европейски град!!!

Енил – странно име.

Да, кръстен съм на двамата ми дядовци – Енчо и Илия – по една сричка. Всъщност много индийки носят това име.

Опиши се с няколко изречения.

Много съм любопитен, уча се непрекъснато, обичам да експериментирам с форма, цвят, звук…
Мога да слушам осем-девет часа едно и също парче на любим музикант, докато работя, мога да гледам десетки пъти любим филм. Изпипвам нещата, които правя, независимо какви са. Взискателен съм към другите, колкото към себе си.

Встрани от изкуството – вълнуваш ли се от политика, или от футбол, или от нещо друго?



Да, от политика – доколкото зависи вземането на решение за кого да гласувам. Винаги гласувам, защото вярвам, че смисълът на демокрацията е в това, иначе оставяш друг да решава вместо тебе.
От технологии – от тях зависи работата ми. Компютърът е много силен ускорител на битието, информацията е достъпна за секунди.
Проектирам с компютър в триизмерен формат и мога през цялото време да погледна как изглежда сградата в обем – отвън или отвътре, без компютър това отнемаше адски много време.
Хубава храна и вино, но то пак е към изкуството.

Кое е в състояние да те вбеси истински и кое да те зарадва искрено?


Посредствеността, особено когато е с високо самочувствие. Много примери имам напоследък. Това се случва, когато нямаш самооценка поради неграмотност, понякога поради това, че се състезаваш с други посредствени. А поради профанизирането на хората от медиите не е трудно да си посредствен, даже се толерира.
Предполагам, че така животът е по лек, с по-малко усилия. Едно е да се състезаваш с Ридли Скот, друго – със съседа с провиснал анцуг. Това е глобален проблем, не е само наш български.
Какво може да ме зарадва? Всичко, всичко, което видя и е красиво – предмет, гледка, филм, човешка постъпка. Много хубава изложба направи миналото лято моят учител Иван Поповски – Джовани, човек, който ми е дал вдъхновение преди 35 години. Един негов натюрморт ме порази – стоях и изпитвах чиста радост, не мога да го обясня по-добре.
Понякога някой филм ме кара да нарисувам картина – като подтикване го усещам.

Твоето послание.

Аз вярвам, че всеки човек може да прецени красотата – да види нещо и да каже: това е красиво, харесва ми.
Вярвам, че ако сътвориш нещо красиво – то може да стигне до всеки и да бъде разбрано. Имам предвид, че красотата има свои закони и те важат така, както фундаменталните закони на физиката например.
Абстрактното изкуство е универсален език, понеже е само емоция и понякога втори план с името на картината.
Много се радвам, когато някой обсъжда моя картина и ми казва какво вижда в нея, много често са неща, които аз самият не виждам, но това е хубавото на абстракцията.

Архитект Енил Енчев е роден в Пловдив на 2 април 1961. Първият учител по рисуване е неговият дядо Илия Маринов, художник и педагог, а после учи и при художниците Иван Поповски – Джовани и Борис Дочев.
Завършва архитектура във ВИАС през 1987 г. Като студент е един от съоснователите на група „Атлас” и до 1988 пише повечето от песните на групата.
В началото на 90-те създава марката „Енил и Тея дизайн” заедно с архитект Тея Трошанова и няколко години работи в областта на батика.
През 1992 с Иво Христов снимат първия пълнометражен документален филм-концерт за българския ъндърграунд – „Нова генерация и приятели – Live”.
Между 1999 и 2005 работи в областта на компютърните игри. Носител на няколко престижни международни награди.
Един от пионерите на триизмерното моделиране и проектиране.
През 2001 преработва пространството на мебелна къща „Сенза” за първото представяне в България на парфюмите „Kenzo”.
През 2005 оформя пространствено и мултимедийно партерния етаж на СГХГ за честване на “Forem Consulting”.
От 2008 започва да експериментира с акрилни бои върху платно.

Afterparty
„16:9 – Redirum ad…” е първото завръщане на Енил Енчев като художник в родния град. Датата на това завръщане е и негова рождена дата: 2 април. По този повод празникът ще продължи и след отриването на изложбата – вече в култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”. А изненадата, която се пази в тайна, ще бъде само за присъстващите.

 -----------------------------------------------------------------------------
http://www.public-republic.com/magazine/2012/04/87183.php