Модерното изкуство – стил на живот?
29 юни, 2011
Интервю на Ина Мирчева
„Откровения” – изложба-живопис на професор Йордан Калайков
„Анализаторите считат, че наред с луксозната яхта, расовия кон, супер скъпото имение, модерното изкуство става символ на престиж и социален статус. Елитът не купува просто изкуство, той купува лайфстайл”. Цитирам Вашата книга „Мениджмънт на изобразителното изкуство”. Приложимо ли е това наблюдение в българските арт среди?
Хората, които са възприели лайфсталинга са с крупни авоари, но не са арт среди. Инвестициите в изкуството са само част, атрибут от лукса. С някои изключения като следствие от подражание. У нас има няколко колекционери – предимно на стари майстори. В България лайфстайлингът понякога приема кичозни измерения.
Защо се отлага Законът за меценатството в нашето законодателство. Пречка ли е за някого?
Проблемът е по-широк. Липсва национална стратегия за култура и оттам политики, регламентиращи диалога между институциите за култура, творците и публиката. Всъщност хората от бранша определят това, което ще се случи, т.е. собствени правила/ например купуването на сертификат за автентичност/ . Опитите на държавата да въведе ред довежда до нови проблеми. В този смисъл не би бил удачен подходът да се тръгне от частното/ меценатството/към общото. Но може би проблемът опира и до липса на качествен човешки ресурс, способен да реши казуса.
Какво е мястото на Пловдив на родния арт терен? Има ли столично и провинциално изкуство?
Мисля, че Пловдив заема достойно място в арт пазара, доколкото го има. В Пловдив има утвърдени културни традиции, институции и цяла плеада талантливи автори. Категоричен съм, че няма и не може да има столично и провинциално изкуство. Друг е въпросът каква е жизнеността на колекционерите и ценителите и доколко мъчни са пътищата към тях.
Вече се нажежават споровете около кандидатстването на български градове за Европейска столица на културата 2019. Възможно ли е някой български град да се превърне в такава столица с наличните си ресурси?
Мисля, че шансове няма. Дано не бъда лош пророк.
Има ли място за „Лувър” в България?
Твърде фриволно се използва марката “Лувър” в нашенските условия.
Вие сте лектор в няколко висши учебни заведения в една много любопитна за арт средите дисциплина – мениджмънт и маркетинг. Ще споделите ли с нас Ваши интересни наблюдения. Топла ли е връзката галерия – художник, лесно ли се менажира изкуство? Изобщо – как е у нас и как е по света?
Да, от няколко години преподавам мениджмънт и маркетинг на изобразителното изкуство в Великотърновския университет, Югозападен университет „Неофит Рилски”, Шуменски университет. Държа да уточня, че това са магистърски програми, т.е. студентите са завършили бакалавърски курс на обучение, влезли са в живия живот и са разбрали, че само с таланта и самочувствието си на творци няма как да се впишат в суровата действителност. Ние водим конструктивни диалози на основата на стряскащи истини за неизбежните трансформации на художествения продукт, авторите, публиката по света, Европа и у нас.
Не бих казал, че комуникациите художници – галерии са гладки и безпроблемни, по различни причини, а мениджмънтът на изкуството е сам по себе си изкуство.
По отношение на чувствеността и експресията Вашето слово има явна връзка с живописта. В същото време са и много различни – в живописните платна има повече ирония, в есетата – повече тъга.
Благодаря за този въпрос. Наблюдението е точно и не съвсем. Общото за всички изкуства, за да са разпознаваеми и въздействащи, е искреността. Различни са изразните средства. Крайният резултат е създаването на паралелен свят – износен, изстрадан и обичан. Това са измеренията на самия живот, а в него винаги има радост, тъга, ирония.
Преподавател, писател, художник – необходима е наистина много енергия.
Самото правене на изкуство е отдаване на енергия, която продължава да се излъчва от произведенията. Важното е да го правиш от цяло сърце. Когато човек обича това, което работи, той се зарежда непрекъснато и се довежда до възторг. Иначе, това, което имаш в материален план не е от значение. Да си щастлив, означава, да имаш това, което имаш, но да си възторжен.
Кой от именитите художници – световни или български – Ви вдъхновява най-много?
Отделни имена не бих искал да откроявам. По-скоро ме впечатляват стиловете – импресионизъм, експресионизъм, концептуализъм, конструктивизъм. Вдъхновението идва с раждането и износването на идеята. Много важно е изображението да изразява собствения възглед за него и да бъде разположено на подходящото място между реалността и абстракцията.
И за финал един шеговит въпрос – спортсмени ли са художниците?
Спортът е школа за живот. Изключително значим е за интеграцията на личността в социалното пространство и в личен план – за физическата дееспособност. Небезизвестен е девизът от античността: “Здрав дух – в здраво тяло”. Било е нещо обичайно – големи имена в изкуството да са и големи атлети.
От друга страна спортът е и изкуство, и естетика. Самият аз съм се подвизавал в големия спорт. Дължа му много за формирането ми като личност. И сега системно поддържам физиката си. Иначе няма начин да успееш в каквото и да е. Мисля, че образът на човека на изкуството като слабоват, изнежен, болнав, влизащ от една депресия в друга, е отдавна запратен в миналото.
„Откровения” – изложба-живопис на професор Йордан Калайков
„Анализаторите считат, че наред с луксозната яхта, расовия кон, супер скъпото имение, модерното изкуство става символ на престиж и социален статус. Елитът не купува просто изкуство, той купува лайфстайл”. Цитирам Вашата книга „Мениджмънт на изобразителното изкуство”. Приложимо ли е това наблюдение в българските арт среди?
Хората, които са възприели лайфсталинга са с крупни авоари, но не са арт среди. Инвестициите в изкуството са само част, атрибут от лукса. С някои изключения като следствие от подражание. У нас има няколко колекционери – предимно на стари майстори. В България лайфстайлингът понякога приема кичозни измерения.
Защо се отлага Законът за меценатството в нашето законодателство. Пречка ли е за някого?
Проблемът е по-широк. Липсва национална стратегия за култура и оттам политики, регламентиращи диалога между институциите за култура, творците и публиката. Всъщност хората от бранша определят това, което ще се случи, т.е. собствени правила/ например купуването на сертификат за автентичност/ . Опитите на държавата да въведе ред довежда до нови проблеми. В този смисъл не би бил удачен подходът да се тръгне от частното/ меценатството/към общото. Но може би проблемът опира и до липса на качествен човешки ресурс, способен да реши казуса.
Какво е мястото на Пловдив на родния арт терен? Има ли столично и провинциално изкуство?
Мисля, че Пловдив заема достойно място в арт пазара, доколкото го има. В Пловдив има утвърдени културни традиции, институции и цяла плеада талантливи автори. Категоричен съм, че няма и не може да има столично и провинциално изкуство. Друг е въпросът каква е жизнеността на колекционерите и ценителите и доколко мъчни са пътищата към тях.
Вече се нажежават споровете около кандидатстването на български градове за Европейска столица на културата 2019. Възможно ли е някой български град да се превърне в такава столица с наличните си ресурси?
Мисля, че шансове няма. Дано не бъда лош пророк.
Има ли място за „Лувър” в България?
Твърде фриволно се използва марката “Лувър” в нашенските условия.
Вие сте лектор в няколко висши учебни заведения в една много любопитна за арт средите дисциплина – мениджмънт и маркетинг. Ще споделите ли с нас Ваши интересни наблюдения. Топла ли е връзката галерия – художник, лесно ли се менажира изкуство? Изобщо – как е у нас и как е по света?
Да, от няколко години преподавам мениджмънт и маркетинг на изобразителното изкуство в Великотърновския университет, Югозападен университет „Неофит Рилски”, Шуменски университет. Държа да уточня, че това са магистърски програми, т.е. студентите са завършили бакалавърски курс на обучение, влезли са в живия живот и са разбрали, че само с таланта и самочувствието си на творци няма как да се впишат в суровата действителност. Ние водим конструктивни диалози на основата на стряскащи истини за неизбежните трансформации на художествения продукт, авторите, публиката по света, Европа и у нас.
Не бих казал, че комуникациите художници – галерии са гладки и безпроблемни, по различни причини, а мениджмънтът на изкуството е сам по себе си изкуство.
По отношение на чувствеността и експресията Вашето слово има явна връзка с живописта. В същото време са и много различни – в живописните платна има повече ирония, в есетата – повече тъга.
Благодаря за този въпрос. Наблюдението е точно и не съвсем. Общото за всички изкуства, за да са разпознаваеми и въздействащи, е искреността. Различни са изразните средства. Крайният резултат е създаването на паралелен свят – износен, изстрадан и обичан. Това са измеренията на самия живот, а в него винаги има радост, тъга, ирония.
Преподавател, писател, художник – необходима е наистина много енергия.
Самото правене на изкуство е отдаване на енергия, която продължава да се излъчва от произведенията. Важното е да го правиш от цяло сърце. Когато човек обича това, което работи, той се зарежда непрекъснато и се довежда до възторг. Иначе, това, което имаш в материален план не е от значение. Да си щастлив, означава, да имаш това, което имаш, но да си възторжен.
Кой от именитите художници – световни или български – Ви вдъхновява най-много?
Отделни имена не бих искал да откроявам. По-скоро ме впечатляват стиловете – импресионизъм, експресионизъм, концептуализъм, конструктивизъм. Вдъхновението идва с раждането и износването на идеята. Много важно е изображението да изразява собствения възглед за него и да бъде разположено на подходящото място между реалността и абстракцията.
И за финал един шеговит въпрос – спортсмени ли са художниците?
Спортът е школа за живот. Изключително значим е за интеграцията на личността в социалното пространство и в личен план – за физическата дееспособност. Небезизвестен е девизът от античността: “Здрав дух – в здраво тяло”. Било е нещо обичайно – големи имена в изкуството да са и големи атлети.
От друга страна спортът е и изкуство, и естетика. Самият аз съм се подвизавал в големия спорт. Дължа му много за формирането ми като личност. И сега системно поддържам физиката си. Иначе няма начин да успееш в каквото и да е. Мисля, че образът на човека на изкуството като слабоват, изнежен, болнав, влизащ от една депресия в друга, е отдавна запратен в миналото.
Йордан Калайков освен професор, доктор на педагогическите науки, е писател и художник.
Автор е на 40 книги и 350 статии със специализирана тематика у нас и в чужбина. Между тях и десетина книги с проза, поезия и есеистика. Негови публикации могат да бъдат намерени в централните литературни издания – вестниците Литературен форум, Литературен вестник, списанията „Пламък”, „Везни” и др. Публикува и в електронни издания – в американското онлайн списание: „Muse Apprentice Guild” в Сан Диего, Калифорния и в известния български електронен портал Литернет – www.liternet.bg
Превеждан е на английски, руски, френски, китайски езици. Включен е в антологията „Български поети”, изд. „Захари Стоянов”, 2003.
В галерия „Жорж Папазов” е поканен в качеството си на художник, където ще открием негова изложба на 20 юни 2011 от 18.00 ч. Изложба с 25 живописни платна под мотото „Откровения”. „В ателието”, „Пак е есен”, „Есенна песен”, „Градини”, „Съзвучие”, „Здрач” са някои от заглавията на платната, за които са характерни цветна палитра и чувствена експресия. Обляни в слънчева светлина, картините са опит за споделяне на съкровенни настроения, подчинени не толкова на реалната, колкото на творческата действителност.
„Откровения” съвсeм не е първата изложба на професор Калайков. С живопис и графика той е участвал в общи художествени изложби и международни конкурси за миниатюрна графика и екслибрис като тези в Сент Никлаас, биеналето в Малборг, международни състезания по графика в Гливице, Краков, Вилнюс, конкурси във връзка с годишнината на Христофор Колумб, Пол Верлен, Франсоа Рабле и др.
В Пловдив „Откровения” е четвъртата му поред изложба, която ще продължи до 17 юли 2011 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар