Бойко Боев - БоБо Rockman: "Фотографията е обсебване - като всяка любов!"

1 юли, 2012 от ina mircheva

Интервю на Ина Мирчева по повод фотографската изложба „Вглеждане” на Бойко Боев – БоБо Rockman в галерия „Жорж Папазов”


Снимка: Сергей Карпеко
 
„Правилната посока е напред. Съзнателно и отговорно движение напред към природата с ясното разбиране, че планетата е наш общ дом и това е домът, в който ще живеят и нашите потомци. Съвременното човечество взима назаем природа от своите деца и няма погасителен план за връщане.” – БоБо Rockman

Коя е първата ти снимка? Първият фотоапарат?

За пръв път снимах със “Зоркий С” на вуйчо ми и още помня усещането от допира с металния корпус и твърдия, отчетлив звук на механизма.
Първата моя снимка, която си спомням със сигурност, е един портрет на брат ми с бенгалски огън в ръка. Той е в първи клас, а аз съм бил в шести.


Първия фотоапарат си направих сам. На село чичо ми имаше теченията на “Наука и техника за младежта” от 60-те и там попаднах на схема на камера обскура. Та първият ми “фотоапарат” бе от кутия за обувки и екран от намаслена хартия от вафли.
До снимане с него не стигнах, но още помня първото, което видях – листата и клоните на ябълката в двора. Истински фотоапарат получих няколко години по-късно – подарък от майка ми от една екскурзия в Съветския съюз.

Сега как си с техниката? Колко важна е техниката във века на технологиите?

Ами добре съм, не се оплаквам. Имам дигитален фотоапарат, не е скъп и не е сапунерка, и съм изключително доволен от него. Имам и два класически лентови фотоапарата – единият е на 40, а другият – на 50 години.
И двата лентови са в бокса, защото технологиите унищожиха класическата фотография от тъмната стаичка с червена лампа. И сега съществува, но е доста скъпо удоволствие.



Техниката винаги е важна, но техниката сама не прави снимки. Тя е просто необходимото помощно средство. Както казват колегите: “По-важно е зад-апаратното средство, отколкото марката и моделът на апарата”.
Иначе, развитието на дигиталните технологии и достъпността, съчетани с интернет, ще доведат до еволюционен скок във фотографията. Не като скок във техническото качество, а скок във отношението към заобикалящата ни среда.
Едно зле направено изображение е по-въздействащо от един добре написан текст.



Техниката променя ли гледната точка на фотографа, променя ли светоусещането?

Не. Или си на добрата гледна точка, или не си. Или имаш светоусещане, или го нямаш. Няма значение марката фотоапарат. А светоусещането в човека се изгражда далеч преди времето за учене на фотография. Светоусещането не е продукт на умение, а резултат от възпитанието.

Имаш ли образци, които следваш? В световната фотография и в българската.

Да имаш образец, за мен означава да следваш някого, а аз нямам подобни навици. Не става въпрос само за фотографията. Мисля, че малко познавам световните и българските образци. Отношението ми към изкуството е “харесвам – не харесвам” и това е най-честното отношение според мен. 



Всяко “Харесвам, защото много хора го харесват” е еднакво с “Не харесвам, защото никой друг не го харесва.”
Фотографията е насочена към сърцето, а не към ума. 

Бил ли си изкушен и от други изкуства? Кои са те?

Да. От театъра. Мина ми навреме. Разревах се на първото представление и ме свалиха от сцената. През 1964 година. В моето село, Божурица, бе поставена пиесата “Цигани”, драматизация по А.С.Пушкин.

Кое от другите изкуства те вдъхновява най-много?

Киното. Движещите се картинки…

В разговорите за изложбата минахме през различни идеи за това, какво да покажеш в Пловдив, но ти все пак се спря на цикъла „Скални рисунки”. Това ли е любимата ти серия?
 
С вулканичните скали на брега на морето се сблъсках още през есента на 89-та и дълги години мислех върху това, как да ги покажа. След двайсетина години мислене се роди проектът “Скални рисунки”. Минах през няколко варианта и мисля, че стигнах до доброто решение.



Говоря за технологията на крайния продукт, който може да бъде показан в изложба или да намери място в интериор. Иначе основните кадри, тези на вулканичните скали, направих в края на 2010 и началото на 2011 година. Сега, естествено, продължавам да снимам камъни, но и много други неща.

Разкажи ни нещо и за светлописите. За портретната фотография и за всичко онова, което правиш.

Светлописите са техника на “рисуване със светлина” върху матрицата или негатива. Много е просто, но е сложно за обяснение. Това е като да натопиш няколко четки с боя и да рисуваш, движейки платното върху тях.
Особеното е, че става много бързо и проектът е само в твоето въображение. Надявам се скоро да мога да го представя.
Портретната фотография е контакт с душата на снимания. Снимам портрети между другото, в момент на разговор, и използвам само наличното естествено осветление. Имам няколко добри попадения и като цяло сниманите се харесват.



Какво мислиш за дигиталната обработка на снимките? Могат ли по сила да се сравнят със „суровите” снимки?

Дигиталната обработка на снимките е набор от средства и начини за постигане на по-добър резултат, познати още от класическата фотография, и е част от самия процес.
Дигитализацията прави процесa бърз и обратим, т.е., винаги можеш да се върнеш в изходна позиция. Доколко крайният продукт ще е „суров” или обработен, доколко кадърът ще е „силен”, е отговорност на автора, неговото светоусещане и чувство за мярка.

Сега, благодарение пак на технологиите, има много фотографи, или, да речем, хора, които правят снимки, има форуми и сайтове за фотография. Лесно ли намери своето място в тази среда?

Да. В момента има много хора, притежатели на фотографска техника, но това не ги прави автоматично фотографи.
Фотографът вижда кадъра преди да натисне спусъка, останалите първо снимат, а после с интерес разглеждат, дали се е получило нещо интересно.



Не мисля, че съм в тази среда. Аз членувам само в един форум – този на марката апарат, с който снимам, и за щастие там повечето хора са хора с интерес към фотографията, а не към меренето на обективи. 

Не съм търсил място в средата, радвам се, че съм добре приет както от фотографската гилдия, така и от художниците. Причината според мен е в нещата, които правя, те са в граничната зона между фотографията и живописта.

Можем ли да кажем, че с твоето изкуство се стремиш да върнеш хората назад към природата? Природата ли е най-големият ти вдъхновител, или хората, градът?

Дори да искам да ги върна „назад” към Природата, не бих могъл. Няма как да стане. Много ми се иска да ловя риба по Струма през XVII век, но просто е невъзможно. Както и друг път съм имал повод да кажа, девизът „Назад, към природата” на Русо е неверен в своята същност.
Невъзможно е движението назад. Правилната посока е напред. Съзнателно и отговорно движение напред към природата с ясното разбиране, че планетата е наш общ дом и това е домът, в който ще живеят и нашите потомци. Съвременното човечество взима назаем природа от своите деца и няма погасителен план за връщане.
Имаме огромен късмет, че сме тук и сега, че живеем на невероятно красива планета, но трябва да осъзнаем и своите отговорности.

Имаш ли желание да покажеш изкуството си в чужбина?

Да! И непрекъснато го правя. Имам много приятели зад граница и интернет позволява размяната на информация и споделянето на изображения. В този смисъл понятията „чужбина” и „зад граница” изглеждат архаични.



Защо Rockman? Какво означава това име?
 
За Rockman са „виновни” две жени. И двете са мои приятелки от Фейсбук. Българка и австрийка. Едната написа Rock man на една моя снимка, а другата включи мои снимки във международен виртуален проект за живопис и там ме нарече Rockman и така си остана. 

Не зная какво означава, но явно „не е човек, който слуша само рок”, както каза веднъж един мой приятел.

Имаш ли мечта? Мечтата, която си осъществил, и тази, която ти предстои да сбъднеш.

Да. Работя за нейното осъществяване. Един ден, когато порасна, ще имам кон, ще пътувам с него и ще снимам.

Това означава ли, че обичаш да пътешестваш? Доколко пътешествията са свързани с фотоизкуството? Има ли място в света, което копнееш да видиш и да снимаш?

Да, определено обичам пътешествията.
Винаги са свързани с фотографията и фотоапаратът винаги е с мен. Причината да стана пещерняк, е именно фотографията. Иска ми се, след 25 години, отново да се върна в Пиринеите и да снимам стадото подивели коне под връх Трес Риас.

Фотографията обсебване ли е?

Обсебване е – като всяка любов.

Твоята кратка дефиниция за фотографията.

Консервирана светлина.

Едно последно изречение, с което искаш да кажеш нещо важно на нашите читатели?

Вглеждайте се и снимайте – няма грозна Природа.

През 2010 Бойко Боев започва работа по проекта “Скални рисунки”, а през 2011 подрежда самостоятелна изложба в Национален музей “Земята и хората”.
През пролетта на 2012, в рамките на “Месец на фотографията”, авторът се представя със самостоятелна изложбата “Нетъркалящи се камъни”, тематично свързани с идеята за “Природата и отношението на човека към нея”.
Експозицията, която ще открием в галерия „Жорж Папазов” на 02 юли 2012 година, е част от проекта „Скални рисунки” и е под надслов „Вглеждане” – снимки на причудливи скали в близък план. 30 фотографии с размери 60х60, 60х90 и 60х120.
Изложбата се осъществява със спомоществователството и технологията на Хюлет Пакард, с помощта на Вехтошарница „Шедьовъръ”, а печатът и изработката са на „Янкулов дизайн”.

http://www.public-republic.com/magazine/2012/07/93207.php
---------------------------------------------------------------------------------------

Христина Мирчева

Николай Няголов: "Обичам светлината, усещането за пространство, свобода и движение"

11 октомври, 2012

Разговор на Ина Мирчева с художника Николай Няголов по повод изложбата „Водни пространства” в галерия „Жорж Папазов”, Пловдив



Имаш ли детски спомен за твоята първа мисъл или мечта да станеш художник?

Всъщност първата ми мечта беше да стана архитект и от малък правех разни проекти за сгради, някои от тях родителите ми още пазят. После, вече в Художественото училище, ми стана ясно, че искам да продължа да се занимавам само с това, което правя и досега.

В Троян учиш керамика, после в Търново – графика, а рисуваш живопис.
 
Отдавна вече не виждам особена разлика между жанровете и това какво си завършил и какви неща представяш на изложби. Напротив, смятам, че познанията в повече области помагат.



Спомням си твоите първи картини преди години – в тъмна гама и с маслени бои. С времето се наблюдава постепенно и все по-упорито изсветляване в живописните ти платна.

Все още харесвам повече възможностите на маслената боя, но за съжаление, по здравословни причини, не мога да работя с тях. Стремя се да постигам с акрил богатството на тона, както е при маслото. Обичам светлината, обичам усещането за пространство, свобода, движение, може би затова изсветлява колоритът ми, не знам.

Споделял си, че Търнър е любимият ти художник.

Когато, вече преди доста години, за първи път видях оригинал на Търнър – онемях. Невероятна живопис, невероятни тонове! Никога няма да забравя това, което изпитах. Подобно е усещането ми пред картините на Моне, Ротко, а и на някои по-съвременни автори.



Всички, които те познават, знаят и за твоята слабост към морето. И сега изложбата е „Водни пространства”.

Водата и нейните носители – морета, океани, реки, езера, въздухът дори, ме привличат с движението си, прозрачността си, светлината и мощта. Не знам защо, но виждам мноооого живопис в тях и ми се ще да покажа поне мъничко от това, което виждам, на зрителя.

Някои твои колеги-художници са доста крайни в мнението, че бъдещето няма да роди ярки имена в изобразителното изкуство, не колкото и миналото.

Колкото до развитието на изкуството, това е дълга тема, но ако то запази, а аз съм сигурен в това, духовната, нематериална част в себе си, винаги ще бъде истинско, без значение на формата и изказа си.



Повече от 20 години си преподавател в Националната гимназия за сценични и екранни изкуства. Не намираш ли, че методите на обучение са доста овехтели.

Методите на обучение са проблем и на преподавателя, и на материалната база, а не само на програмата като цяло. Мисля, че един добър преподавател винаги може да намери формата и начина, по който да направи материала интересен и заинтригуващ.
Аз преподавам рисуване и смятам, че то винаги ще е нужно по един или друг начин на начеващия художник. Просто се променя мисленето, а следователно и виждането във времето и ние трябва да го отчетем.



Четеш ли нещо интересно в момента? Любими книги и писатели?

Не мога да назова едно или три дори имена на любими писатели. Чета доста, но не постоянно, на приливи и отливи.
Скоро четох книга на една писателка, от която са се възхищавали Фицджералд и Фокнър. Невероятен изказ, красиви картини, почти като поезия, за което разбира се допринася и добрият превод на Йордан Костурков. Уила Катър се казва авторът.

И в предишни интервюта съм задавала този въпрос: Какво мислиш за Пловдив като за Европейска столица на културата 2019? Има ли шанс?

Пловдив има абсолютните дадености за Европейска столица на културата 2019. Просто от нас единствено зависи да го постигнем като работим истински за идеята и мислим професионално по всички направления. Ако нещо ни попречи, то ще е провинциалният манталитет, завистта и компромисите.



През годините Николай Няголов експериментира, преминавайки от керамика към хартия, от маслена към акрилна боя; от много наситен, дори мрачен колорит към все по-интензивно изсветляване, търсейки въздуха в платната, конструирани понякога като колони, друг път като паравани или „хармоники” за стена в мащабни размери.



Абстрактната живопис винаги се свързва и с илюзията – сам да си доразкажеш историята, да я доизмислиш. Жокерите на художника обикновено са няколко ключови знака – луна, звезди, спирала, фар в далечината. Далечина, която по-малко общо има със строгата перспектива и повече с цвета, с моментното впечатление.




В експресивното замахване на четката разчитаме созополски къщи или куполи на църкви; ябълка като част от пейзажа или ваза със загатнати клончета, чиито плодове са оранжеви планети от небесния фон на интериорна стена. В трептенето на въздуха изплуват фигури, които уж се приближават, но и винаги стоят на разстояние, замръзнали в мъгливата синева.
Абстрактната действителност не като бягство от реалността, а като част от една нова реалност – градове, острови, водни пространства.

Николай Няголов е възпитаник на художественото училище в гр. Троян, специалност “Керамика”, а през 1988 г. завършва графика при проф. М. Бумов във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работи в областта на живописта, рисунката и неконвенциалните форми на изкуството. От 1989 г. е редовен преподавател по рисуване и комбинаторика в Националната гимназия за сценични и екранни изкуства, гр. Пловдив.
Освен в престижни галерии в България (в „Жорж Папазов” – за девети пореден път), представя своето изкуство няколко пъти в Калифорния, САЩ, в галерия „Търнам грийн”, Лондон, „Дом Витгенщайн”, Виена, в галерии в Берлин.
Участва в международни изложби и съвместни проекти, представящи съвременното българско изкуство в чужбина – “Културен мост Германия-България” през 1993 г., “Балканска среща” в Охрид през 2000 г., “Български художници” на о-в Св. Ахилеос в Гърция през 2003 г., “Съвременно българско изкуство” в Белмонт, САЩ през 2006 г.
Негови творби са притежание на частни колекционери в България, САЩ, Германия, Англия, както и на няколко музея за изобразително изкуство в България и чужбина.

http://www.public-republic.com/magazine/2012/10/97191.php

Васил Стоев - "Пейзажи"

"Пейзажи". Васил Стоев в галерия "Жорж Папазов", Пловдив Изложба живопис
◊ СЪБИТИЕТО Галерия „Жорж Папазов” представя „Пейзаж” – изложба живопис на художника Васил Стоев Откриване: 19 септември 2012 от 18.30 ч. бул. „Шести септември” 152, Легис център Галерия „Жорж Папазов” работи с художника Васил Стоев още от първите години на своето основаване. Представяла е неговото творчество не само в Пловдив и София, но и на световните изложения за изкуство в Дубай, Истанбул и в Анкара. Експозицията, която ще открием на 19 септември 2012 в рамките на Есенния салон на изкуствата Пловдив 2012, ще бъде втора по ред в новооткритото галерийно пространство на „Жорж Папазов” в Легис център на бул. „Шести септември” 152, Пловдив. ◊ ОЩЕ ЗА ИЗЛОЖБАТА 28 платна, голямоформатни – 120 х 100, и камерни – 30 х 30, отразяват един различен Васил Стоев. В разговор художникът сподели, че цветните импресии са вдъхновени от неговото скорошно пътуване до Лондон, където гостува по покана на БОК по повод Олимпийските игри и откри своя изложба в българския културен център под наслов „Тържество на цветовете” – творби от различни периоди на неговото творчество: „Бях вдъхновен от Лондон. Прекрасен град, отрупан с цветя. Пътят ми минаваше през Хайд Парк и тогава реших, че изложбата ми в „Жорж Папазов” трябва да бъде само пейзаж.” Познат с експресията на своите абстрактни пейзажи, с динамиката от цветове и линии, на тази изложба Васил Стоев забавя темпото: спокойни разливи от цветни полета, в чиято сърцевина се стаява един сякаш прикрит живописен свят. Решени монохромно, пейзажите ни препращат към съзерцателния свят на художника: „Това, което ме вдъхновява е музиката – най-вече класическа или джаз. Тогава четката сякаш сама се движи с ритъма на сърцето.” ◊ ДУМИ ЗА АВТОРА „Зрителят тактилно усеща напрежението в контрастите на картината, той изживява след художника драмата на противопоставянето, която намира изход в трайна вътрешна конструкция. Именно това зарежда с енергията, вложена в създаването на картината. Картините на Васил Стоев не са „удобна мебел”, те са енергийни точки в интериора, насищащи атмосферата с болката и възторга на една чисто живописна драма.” Проф. Иван Маразов „Картините на Васил Стоев могат да се възприемат като огледало, в което ние да открием онази преливаща в краски картина на самите себе си, в която се лутат преобразяващите се обстоятелства на реалния живот. Това винаги е било първостепенна задача на истинското изкуство. Това не е декоративен елемент, а екзистенциално докосване на нашата вътрешна истина.” Улрих Гансерт, изкуствовед „Васил Стоев се разви не чрез рефлекса към художествения факт, а като логичен продукт на личния опит. Приказно-метафоричните сюжети, изградени с богато въображение, персонажите, застинали в ритуални пози, постепенно се стопиха в богатата му колористична гама, в чувствения му жест, сред изящно изваяни в единна тоналност живописни тонове.” Красимир Линков, директор на ГХГ - Пловдив ◊ ПОВЕЧЕ ЗА ХУДОЖНИКА Васил Стоев е роден на 07.08.1950 г. в гр. Първомай. Завършва приложна графика в Националната художествена академия. Участва в над 100 самостоятелни и колективни изложби в страната и по света. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Градските художествени галерии в София, Пловдив и Бургас, както и на галерии в Малта, Франция, Швейцария, Холандия, Германия, Италия, Гърция, Турция, Белгия, Португалия, САЩ и Япония, като и на редица частни колекционери. Има участие и продадени картини на търг на “Сотбис” през 1989 г. Носител е на наградата „Пловдив” за 1999 г., Втора награда от международното биенале в Малта – 1997 г. и Почетна награда в Малта – 1998 г. На 26 юли 2012, часове преди старта на 30-тите Летни олимпийски игри Васил Стоев откри своя изложба в галерия „София” към Българския културен институт в Лондон. Галерията е в сърцето на „South Kensington” („Южен Кенсингтън"), на метри от музея „V&A” (Виктория и Албърт музей).  Изложбата „Тържество на цветовете” беше посветена на старта на Игрите и открита лично от посланика ни Н. Пр. Константин Димитров. Генсекът на БОК Белчо Горанов награди Васил Стоев със златната значка на българския олимпийски комитет. На откриването в Лондон, видимо развълнуван, художникът заяви: „Гордея се, че съм съгражданин на големите творци от пловдивската школа”.
Автор: Ина Мирчева Източник: галерия "Жорж Папазов" 13.09.2012 - 16:23 Посетено: 317 http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=15373&sid=2