| ||||||||||||||
КАРТИНИ ОТ ЕДНА ИЗЛОЖБА
четвъртък, 29 декември 2011 г.
Кой пусна кучетата?! - Who let the dogs out?!
понеделник, 14 ноември 2011 г.
Димитър Казаков-Нерон - Художникът чародеец
СПЕЦИАЛИЗИРАН МУЗЕЙ – ГРАД ТРЯВНА
НАЦИОНАЛЕН ДАРИТЕЛСКИ ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ”
ОБЩИНА ПЛОВДИВ
И
ГАЛЕРИЯ „ЖОРЖ ПАПАЗОВ”
ви канят на експозицията „Художници – чародейци”
ДИМИТЪР КАЗАКОВ – НЕРОН и НИКОЛА КАЗАКОВ
„Казаков – това е един от онези художници-чародейци, каквито срещаме рядко, защото сам по себе си той е цялата българска земя.”
Жан-Мари Дро
Тази година НДФ „13 века България” става домакин на изложбата „Художници-чародейци”, съдействайки за представянето на 74 творби – рисунки, графики, дървени пластики и керамични пана, които са част от голямата експозиция на братя Казакови в Трявна. Изложбата беше открита от Юлия Нинова, директор на музея „Димитър Казаков – Нерон” на 09 септ. 2011 г. в Градска художествена галерия – Пловдив.
На 03 окт. 2011 изложбата „Художници-чародейци” ще бъде представена и в галерия „Жорж Папазов”. В продължение на една седмица в часовете от 12.00-13.00 ч. и 17.00-18.00 ч. ще бъде прожектиран и филмът на големия френски културолог Жан-Мари Дро „Чародеецът Нерон”. Това е жест на галерията не само към творчеството на Казаков, но и своеобразен подарък, посветен на „Деня на Независимостта” – 22 септември.
Още преди 4 години – през 2007 г. документалният филм за първи път беше представен в галерия „Жорж Папазов” от самия писател, сценарист и режисьор Жан-Мари Дро.
Ето какво отбеляза тогава пресата по повод тази изложба:
Над двайсет непоказвани творби на Димитър Казаков Нерон - масла, рисунки, керамика, представя пловдивската галерия "Жорж Папазов". Почитателите на неподражаемия художник ще видят и неизвестен за българската публика досега, документален филм за Нерон, чиято премиера е била по Антен-2 през 1980 г. в Париж. Лентата, която за пръв път ще бъде показана у нас, е на известния френски писател, критик, сценарист и режисьор Жан-Мари Дро и ще бъде представена лично от своя автор. Изкуствоведката проф. Аксиния Джурова, която е била консултантка на френския творец през 1979 г., ще присъства на българската премиера, която съвпада с откриването на изложбата от творби на Нерон в Пловдив.
Някои от творбите на Казаков са специално изпратени от Женева. Лентата Ваня Атанасова е получила лично от автора на филма в Париж, а у нас е направен превод на особено поетичния текст на сценария. Написан е с много чувство към Димитър Казаков, към творбите му и към България, свидетелства Атанасова.
Жан-Мари Дро идва в България след премиерата на книгата си "Островът" в Атина. В тома си френският критик е събрал всички световни художници чародейци, сред които и сънародникът ни Димитър Казаков Нерон. Той според автора на книгата е уникален, самобитен и изключителен артист, затова преди 28 години е дошъл в България, за да направи филм за него и творбите му.
"Той бе "художник-чародеец" според Жан-Мари Дро, който пресъздава и създава нова българска митология. Това бе един пасторален свят, изпълнен с романтизма на българската традиция и село, и свят в който той вкарваше "отдалечени епохи и кръстосани цивилизации." Понякога казваше: "в картините ми не ми достигат размерите. Искам да вкарам в тях мъдростта и формата на всички слънчеви системи и галактики, неизмерими и отдалечени".
Някои от творбите на Казаков са специално изпратени от Женева. Лентата Ваня Атанасова е получила лично от автора на филма в Париж, а у нас е направен превод на особено поетичния текст на сценария. Написан е с много чувство към Димитър Казаков, към творбите му и към България, свидетелства Атанасова.
Жан-Мари Дро идва в България след премиерата на книгата си "Островът" в Атина. В тома си френският критик е събрал всички световни художници чародейци, сред които и сънародникът ни Димитър Казаков Нерон. Той според автора на книгата е уникален, самобитен и изключителен артист, затова преди 28 години е дошъл в България, за да направи филм за него и творбите му.
"Той бе "художник-чародеец" според Жан-Мари Дро, който пресъздава и създава нова българска митология. Това бе един пасторален свят, изпълнен с романтизма на българската традиция и село, и свят в който той вкарваше "отдалечени епохи и кръстосани цивилизации." Понякога казваше: "в картините ми не ми достигат размерите. Искам да вкарам в тях мъдростта и формата на всички слънчеви системи и галактики, неизмерими и отдалечени".
През 1985 година Нерон и неговия приятел художника Нейчо Дойчев подреждат заедно дарените картини в Славейковото училище в Трявна – построено със средства на тревнененски възрожденски благодетел върху земя, дарена от тревненската църква и с труда на жителите на града. Братът на Нерон, Никола Казаков, също дарява свои картини и пластики. По този начин сега България притежава една неоценима по богатство колекция.
На 03 окт. 2011 беше представена и книгата на Георги Шапкаров "Казаков - знаци на моето аз" - спомени, писма, стихове, есета, бележки.
Цитати от книгата:
НАЙ-СЪЩЕСТВЕНОТО Е СЪРЦЕТО
Човекът е от божествена материя. Но жалко, че той непрекъснато бяга от своята божественост. Ако ние бихме могли да създадем в себе си съзнание за собствения си ритъм, щяхме да бъдем на крачка от величественото и голямото. Щяхме да избегнем моралната и физическата старост.
В прелестите на девствената чистота божествено бихме творили собствения си живот, който сам по себе си щеше да е изкуство и вечна наслада.
Тези, които не създават мъдрости, дори и тайно в себе си, никога не биха станали извор на наслада чрез изкуството си. Не се надявайте на прочетеното толкова, колкото на роденото от вас, което е предизвикателство към нещо ново. Не се опирайте на колонната сянка като на стълб, на който да се обеси краткият ви живот. Потърсете в себе си предметите, които ви чакат да им вдъхнете живот. Това е само началото на творчеството. Най-същественото е сърцето, ако то липсва, отглеждайте овощни дръвчета.
Ина Мирчева
четвъртък, 20 октомври 2011 г.
Между София и Париж - Светозар Маринов
Юбилейна ретроспективна изложба
◊ СЪБИТИЕТО
Национален арт център "Форум" представя
Светозар Маринов на 70 години
юбилейна ретроспективна изложба
(живопис, скулптура, графика, пастели)
Откриване: 26 септември 2011 от 18.30
ул. "Георг Вашингтон" 24, София
◊ ЗА ХУДОЖНИКА И ИЗЛОЖБАТА
В разговор художникът подчертава, че на 70 години това е първата му самостоятелна изложба.
Роден в Ихтиман, завършил Художествена академия в София, през 1975 г. Светозар Маринов емигрира във Франция и завинаги се установява в Париж. На това рисковано пътешествие към неизвестното взима със себе си своята съпруга Малинка, а дъщеря си Моника, по негови думи, оставя като „заложник” в Родината. Не за дълго, разбира се. След мъчителни бюрократични процедури успява да прибере при себе си и детето.
Сега Моника, вече лекар, също като брат си Николай, с наложена практика във Франция, става спонсор на юбилейната изложба на своя баща.
В Париж Светозар Маринов участва в много общи салони. През 1985 година в Салон Велизи – Западен Париж, печели първа награда за живопис и златен медал „Форми и цветове”.
През 2006 г. е поканен да участва в едно изключително събитие. „София-Париж-София” е изложба, представяща творчеството на известни български автори от различни поколения, които от дълго време живеят и работят в Париж и точно там са получили своето признание. Между тях - имена като Боян Райнов, Емил Стойчев, Любен Диманов, Милена Йоич, Никола Манев... Изложбата е част от програмата, която отбелязва присъединяването на България към Европейския съюз. Открива се на 15.12.2006 г. в галерия Академия – НХА – София в присъствието на посланика на Франция по онова време Н. Пр. Ив Сен-Жур (2004-2007). На откриването Ив Сен-Жур цитира паметните думи на покойния президент Митеран: „Човек е винаги от страната, в която е прекарал своето детство”.
И може би не случайно на юбилейната ретроспективна изложба Светозар Маринов показва експонати, които датират кратките години на творчество му след завършването на Академията, преди установяването в Париж.
Именно за тях френският критик Жан-Клод Паскал пише:
„Деликатен познавач на душевността на българина, Маринов ни представя неговия физически образ и присъствието на вътрешното състояние в неповторими репортажи от балканския свят, които ни карат да се замислим за автора. Където и да се намират днес тези платна, те носят непосредствен и топъл контакт с България, доставяйки болка по далечната родина.”
Творби, изпълнени с вътрешен драматизъм. Едновременно сурови и поетични. Преминал през всички техники, през различните предизвикателства на изобразяване, по-късно художникът е завладян и от абстрактното.
В малката книжка със спомени Светозар Маринов изповядва:
„Никога не съм приемал мисълта, че Родината може да бъде там, където човек се чувства най-добре. Невъзможно е да бъде щастлив този, който пререже корена на бащиното си огнище, напусне земята си и отиде на хиляди километри от нея да съхне, ако не осмисли живота си с една голяма идея и свърже цялото си съществуване със съдбата на своя народ”.
Артсъбитието художникът посвещава на своето семейство с пожелание „никога да не забравят родината си, от която баща им с боси крака ги е довел във Франция.” Бихме могли да означим този юбилей като изложба на дългото завръщане и да опровергаем мисълта, че не е възможно човек да се върне там, откъдето е тръгнал. Такъв, какъвто е и пътят на мнозина наши творци по света. | |||||
| |||||
Като гледаме картините в тази изложба, ние непременно ще усетим чувствата, които са родили тези образи, ще открием пристрастията на автора, ще познаем неговите духовни и морални ценности – това е българското, родното, исконното. Той не е могъл да им изневери, нито да ги забрави, когато е вървял по големите булеварди на Париж или е откривал нови и непознати светове, далеч от това малко парче зема – България, на което се е родил. Където и да живее, където и да се намира, той остава български художник, с чувствителността си, със светогледа си и със своята виталност.
Светозар Маринов се завръща при нас с изкуството си. Вярвам, че това го радва, както радва и нас."
думи на Георги Шапкаров при представянето на художника Светозар Маринов в Национален арт център форум на 26 септ. 2011 г.
събота, 15 октомври 2011 г.
Нощ на музеите и галериите, 2011 с художника Петър Величков
Играя футбол в любителска лига и стрелям с лък
http://www.public-republic.com/magazine/2011/11/79167.php
http://www.public-republic.com/magazine/2011/11/79167.php
Разговор с художника Петър Величков по повод неговата изложба „Полъх от отминали епохи” в галерия „Жорж Папазов”: Нощ на музеите и галериите, 2011 – Седмо поредно издание.
Как от графиката стигна до идеята за пластичните картини, които рисуваш?
Паралелно с графиката изработвах мечове и саби и от там дойде идеята да включа релефен елемент към живописта, а и смятам,
че изкуството в класическата си форма е донякъде изчерпано.
Лично аз за себе си се опитвам да търся нови форми на изказ.
От 11 години вече не живееш в България. Наистина ли Америка е страната на неограничените възможности и по-специално по отношение на изкуството?
Неограничени е може би силно казано, но определено възможностите в Америка са по-големи от всякъде другаде. Включително и в изкуството - силна и богата култура се създава в силна и богата държава и понеже много хора имат странната представа, че в Америка култура няма, ще кажа, че тази страна е дала много велики писатели, художници, музиканти, режисьори. Водеща сила е в киното и театъра.
Разкажи ни за галерия отвъд океана, която най-много те е впечатлила?
Частните галерии не са много по-различни от тези в България, освен че са по-големи и работят с по-богати клиенти. Но това, което наистина ме впечатли са музеите в Ню Йорк и по-специално Метрополитен и Гугенхайм – места, които човек трябва да посети, ако има тази възможност.
На какво те научиха емигрантските неволи? Изобщо усещаш ли ги като неволи, защото аз нямам чувството, че е така.
Неволи има, но те не са само в чужбина, има ги и тук и то не малко. Емигрантският живот е по-различен и учи човек да се адаптира бързо към новите условия – нов език, нова професия... Най-често първата ти работа не е това, за което си учил и определено не е това, което искаш - аз лично бях строител и карах камион. Сега работя като художник, реставратор и графичен дизайнер (завърших специализирани класове в Маями Колидж).
Какво е да превърнеш рисуването в професия?
Има си плюсове и минуси. Като при всяка свободна професия заменяш сигурността със свободата сам да разполагаш с времето си, което обаче не е много лесно, понеже изисква определена отговорност и самодисциплина.
Какво правиш, когато не рисуваш?
Чета, гледам филми, спортувам - играя футбол в любителска лига и стрелям с лък.
Книгата, картината или човекът, които са били на пътя на живота ти и са те променили?
Сигурно ще прозвучи самонадеяно, но не се сещам. Рисувам, откакто
се помня.
Когато стъпиш на летището в София, каква е първата ти мисъл за Родината?
Да се срещна с най-близките си хора - семейството и приятелите.
Няма как да не те попитам за любимия художник.
Йеронимус Бош, Леонардо и Микеланджело.
Любим цвят.
Червен.
А храна?
Когато си идвам в България, майка винаги ми приготвя пълнени чушки.
Знам, че не пушиш. И кафе не пиеш. Джимът е редовно занимание. И все пак: алкохол или безалкохолно?
Малко алкохол в приятна компания - никога не пия сам.
 | ||||||||||
Артистите винаги имат и по някоя муза. А ти?
Не вярвам, че художникът има необходимост от муза, за да твори.
Вдъхновение може да се черпи отвсякъде.
Задай си въпрос и сам си отговори на него.
Кога ще започнем да се връщаме в България , за да живеем и работим тук и сега? - Засега не знам.
А ето и малко повече от CV-то на художника:
Роден е на 24 януари 1974 в Пловдив. Зодия Водолей. През 1997 завършва факултет по изобразително изкуство, специалност графика към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работи в областта на изящните изкуства и графичния дизайн.
Винаги е имал подкрепата на семейството си.
От 1999 г. живее в Маями, САЩ.
От 2002 г. автор на галерия „Жорж Папазов”.
Негови творби са притежание на Община Пловдив, ВМИ – Пловдив, УНСС – София, Заседателна зала и на частни колекции в България, Гърция, САЩ, Канада, Германия, Франция и Япония.
Носител на наградата на галерия „Жорж Папазов”, 2006 г. по повод 10 годишния юбилей на галерията.
Дата: 10 септември 2011 г.
петък, 7 октомври 2011 г.
Пространствата на художника Румен Манолов
 |
| Кафене, акрил, платно |
ИЗЛОЖБА – ПРОСТРАНСТВА
ПРОСТРАНСТВА – ГРАДЪТ. ТРИХЪЛМИЕТО. РЕКАТА
Жизнената ни среда. Спомените ни, ежедневието ни, мечтите ни.
Нашите житейски пространства.
ГРАДЪТ.
„Това е най-големият и най-прекрасният от всички градове. Красотата му сияе отдалече …” Лукиан (II век сл. Хр.)
Градът, древен и вечно млад. Градът, едно уникално съчетание на Античност, Средновековие и Възраждане.
Той, градът, живее чрез своята многоликост в ранното утро и в късната вечер,
в маранята на горещите следобеди и слънчеви залези, като музика от тиха молитва в нежния утринен камбанен звън на пловдивските храмове.
Градът премрежил очи в лятна следобедна сиеста, с меки, полегнали върху паважа отражения на покривите.
Градът със своите улиците, площади и паркове. С къщите, мяркащите се хора, спокойните кафенета, събраните чадъри, спуснатите щори, прозорците, комините, вратите, дърветата, хвърлените топли и студени сенки, паветата, падащите листа, отекващите стъпки на отдавна прекосил ги минувач …
Това е Градът, какъвто го възприемаме от прозореца на кухнята в ранната пловдивска утрин, пиейки кафето си.
ТРИХЪЛМИЕТО.
Извисило снага над хилядолетния град, попило енергията на много човешки поколения и съдби. Съхранило архитектурата на Стария град, създадена с изящество и красота, хармонично свързана с човека и заобикалящото го пространство.
По виещите се калдъръмени улички на Стария град някога са отеквали конски копита, a днес се разхождаме пеш. Влизаме във възрожденските къщи с галерии, музеи, кафенета и ресторанти, посядаме в дворовете им със смокинови дървета и бръшлян, цветя и пресъхнали кладенци. Времето е задрямало безгрижно, следвайки спиралата на Вечността.
РЕКАТА.
От нея започва всичко. И спомените ни и мечтите ни.
Изложбата включва 22 картини в техника акрил на платно; пловдивски улици, площади, стари пловдивски кафенета и панорамни пейзажи.
Румен Манолов
Ето и няколко негови картини:
 |
| Балабан кафе, акрил, платно |
 | |
| Капана, акрил, платно |
 | |
| Джумаята |
 | ||
| Пейзаж, акрил, платно |
Малко биография на художника
Роден на 6 март 1964г. в гр. Пловдив
1983г. завършва Художествената гимназия „Цанко Лавренов” – гр. Пловдив
1991г. завършва ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност „Живопис” при проф. Александър Терзиев
1991г. член на Дружеството на Пловдивските художници
1994г. член на Съюза на Българските художници – секция „Живопис”
Работи в областта на живописта и рисунката; пейзаж, натюрморт, композиция с тенденция към абстрактните форми.
САМОСТОЯТЕЛНИ ИЗЛОЖБИ:
1987 – Лвов (Украйна)
1994 – Галерия „Старинна” – Пловдив
1995 – Национален музей „Боянска църква” – София
1996 – Изложбена зала „Гладстон”32 – Пловдив
1997 – Национални есенни изложби – Пловдив
1997 – Градска художествена галерия – Карлово
1998 – Галерия „Лукас” – Пловдив
2000 – Галерия „Ромфея” – Пловдив
2005 – Галерия „Максим” – София
2006 – Национални есенни изложби – Пловдив
2008 – Галерия „Жорж Папазов” – Пловдив
2011 – Галерия „Жорж Папазов” – Новотел „Пловдив”
Участва в редица международни изложби в Турция 1992, 1998г.; Белгия -1992; Германия 1995, 1996, 1998г.; Македония – 1997, 1998.
От 1991г. участва в над 130 национални и колективни изложби и 20 пленера, голяма част от които международни.
Творби : “Силуети I” (1993); ”Тотем” (1993); ”Катедралата” (1996); “В отвъдното” (1997); ”Felino Ostinato III” (1997); ”Магията на Охрид” (1998); ”Нощен град ”(1999); ”Джумаята” (2000); ”Капана” (2000); ”Нощен Тримонциум” (2004); ”Балчик” (2004); „Кафенета” (2006); „Натюрморт с ....” /трептих/ (2006) „Самотен бряг” (2007); „Натюрморт с бегония” (2007); „Градът” (2008), “Главната улица” (2009), „Улица в Стария град І” (2010), „Джумаята” (2011)
Негови творби са притежание на ДХГ „Златю Бояджиев”-Пловдив, ДХГ „Владимир Димитров – Майстора” - Кюстендил, ГХГ - Карлово, община Пловдив, фонд ПИБ-София, музея “Майданек”( Полша) и на частни колекции в България, Швейцария, Белгия, Великобритания, Израел, Словакия, Гърция, Турция, Холандия, Германия, САЩ, Италия, Франция, Австрия, Бразилия и Македония.
Преподавател по Изобразително изкуство и Компютърна графика в Образцова Математическа Гимназия “Академик Кирил Попов” гр. Пловдив от 1991г.
Награди : Специална награда на МОН (1994), (1995); награда “Неофит Рилски” на МОН (2003).
Номиниран за наградата „Мечът на Ромфея”, Пловдив – 2000 г.
Живее и работи в Пловдив.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Кадри от откриването на изложбата в Новотел-Пловдив
За мото на изложбата художникът Румен Манолов е избрал цитат от Лукиан, който гласи:
Вдъхновяващо е. Особено за художник, така влюбен в града си, че голяма част от своето творчесто е посветил на архитектурното портретно картографиране на Пловдив. Но вървейки по Главната улица към Новотела, където предстоеше откриването на изложбата, си мислех - защо да се връщаме толкова назад след като за пример имаме най-страстният изследовател, "старинар", както го наричат, на древния полис - Никола Алваджиев. И понеже няколко изречения от неговата "Пловдивска хроника" идеално се свързват с темата на изложбата, решавам да ги цитирам:
"Все някому това ще дотрябва..." Така навремето, допускам, си е казвал и Цанко Лавренов, благодарение на когото имаме неповторимите картини от Стария град - един съвършен образец за това, как наистина трябва да изглежда Стария Пловдив.
С тази мисъл и Румен Манолов е нарисувам своите градски пейзажи.
Изложбата, изградена от циклите "Кафенета", "Джумаята", "Капана", "Улицата с чинарите" .... художникът и галерията посвещават на Пловдив - скромен принос към града с много имена, обявен за най-древния в Европа и една малка стъпка напред за столица на културата през 2019 г.
Ина Мирчева
понеделник, 12 септември 2011 г.
Проф. Стоян Байкушев - невропсихологът като художник
| ||||
◊ СЪБИТИЕТО „Сънища” – изложба живопис проф. Стоян Байкушев От 15 август до 07 септември 2011 г. Новотел - Пловдив, ул. "Златю Бояджиев" 2 ◊ ЗА АВТОРА И ИЗЛОЖБАТА Проф. Стоян Байкушев казва за себе си, че е художник на нощта. Нощта винаги е била удобното време за задаване на въпроси. За онзи, който рисува Нощта, има два пътя: да намери светлината в мрака или да търси още по-наситената тъмнина. В своите психо-импринтинг картини авторът, от ясно по-ясно, е тръгнал на лов за светлината. В бурното море има призрачна светлина; понякога е пронизано от блясъка на светкавици, понякога е залято от светлините на корабите. Върху „Градините на любовта”, погледнати отгоре, се спуска мека лунна светлина. Гарите са осветени от семафори, летищата - от сигнални светлини. Градските къщи примамват с топлото осветление на прозорците, зад които се крият какви ли не съдби. Улиците и сградите след дъжд с капките от светлина. Пътеките, мостовете, хълмовете и горите – навсякъде са светлините на Нощта. Искаш да си там, за да видиш, какво ще ти се случи: „След дъжд”, „Нощта е розова и руса”, „Плувайки в буря и светкавици”, „Мразовит пейзаж”, „Пустинен вятър”, „Нощни запознанства”, „Сънища”, „Отвъд времето”, „Търсачът на перли”... Но защо психо-имринтинг? Термин, който се свързва с поведенческата същност на инстинктите, със запечатването в съзнанието на детето веднага след раждане. Нещо като схема за последователно възприемане и изграждане на образа на биологичния родител при животните. Обикновено се илюстрира с онази история за новоизлюпените патенца. Професор Байкушев сам определя стила си като психо-импринтинг, т.е. психическо отпечатване, психическо предаване: „За мен изкуството е достигане на особено състояние на духа, сравнимо със степените дхиана и самадхи на йогистите. Изкуството е бързо отпечатване на авторови емоции, настроения, изживявания и мисли, предавани и внушавани на зрителя чрез картините.” Освен художник, проф. Байкушев е автор на книги, една от които „Сериозно за почти свръхестественото” е обявена за бестселър още в годината на издаване – 1986. Отпечатана е в изд. „Хр. Г. Данов” при тогавашния директор Петър Анастасов в тираж 45 000 екземпляра и е изчерпана за три дни. Нещо нечувано дори за дефицитната по онова време езотерична литература. Тръгвайки отзад напред, трябва най-сетне да поясним, че професор Стоян Байкушев е доктор на медицинските науки – невролог, неврофизиолог и невропсихолог. За първи път в България прилага транскраниалната магнитна стимулация (ТМС) за лечебни цели при неврологични и психиатрични заболявания. Научната му продукция включва 220 публикации, 30 от които в чуждестранни научни списания. Автор и съавтор е на 18 книги, много от които издадени и преиздадени в чужбина – Русия, Германия, САЩ. Има съвместни научни разработки с водещи невролози от Германия. Стипендиант на фондация "Александър фон Хумболт". Член–кореспондент на Научното дружество по клинична неврофизиология на Германия. Бивш член на Научния съвет на компанията NSC в САЩ, на Ню-Йоркската академия на науките. Член на Научния съвет по неврофизиология на Европейската федерация на невронауките. На 82 години практикуващ лекар. Твърди, че през целия си живот е рисувал. Изобретил е собствени оригинални техники на рисуване – акрил-метал, акварел на пластове с нанесен восък, перо и флумастер – измити. Автор е на повече от 250 рисунки и картини. Участва активно в един от най-обширните и популярни световни сайтове за изобразително изкуство DEVIANTART под артистичния псевдоним Baykusha. Много би искал неговите картини да провокират вроденото ни желание да запазим „синьо-зелената планета Земя от разрушението, към което я води алчността и безумието”. | ||||
| ||||
неделя, 14 август 2011 г.
Сезонът на слънцето - лято 2011
http://bntplovdiv.com/news/society/culture/3407-sezonat-na-slantzeto-v-galeriya-zhorzh-papazov.html
| ||||
◊ СЪБИТИЕТО Галерия „Жорж Папазов” представя Сезонът на слънцето Колективна лятна експозиция, 2011 от 18 юли 2011 до 26 август 2011 ◊ ЗА ИЗЛОЖБАТА И ХУДОЖНИЦИТЕ Месец август и даже малко от края на юли е времето, когато галерия „Жорж Папазов” има възможността, извън самостоятелните изложби на автори от България и чужбина, да показва богатството от живопис, скулптура, графика, рисунка, литография и колаж чрез събрани произведения от творци, с които работи през годините. „Сезонът на слънцето” обединява произведения, а и цели цикли на художниците Любен Диманов, Стоимен Стоилов, Милко Божков, Ангелос Пападопулос, Ангел Василев, Николай Няголов... Любен Диманов, който от години живее в Париж и с чието доверие и близко приятелство се ползваме, е предоставил не само прекрасните си картини с изображения на девойки, но и цикъла акварели „Танцуващи в дъжда”, колажи на актови фигури, пастели... Графиките ни връщат към юношеските спомени за луксозното издание „Сонетите на Шекспир” с илюстрации от маестрото. „Сънища” представя друг български автор, живеещ в чужбина – Стоимен Стоилов: „Сънят на актрисата” и „Сънят на Капитан Немо” са нови творби с предизвикателствата на смесената техника. Акцент в изложбата е поликомпозицята на Милко Божков, изградена от осем панела. При вглеждане отблизо, между накацалите по жицата лястовици се разчитат букви, образуващи от началото до края „ОТЛИТА ЛЯТОТО”. Картината стана емблематична като корица за варненското списание за литература и изкуство „Простори” – брой първи, 2011 г. На горещия сезон се опира и Николай Няголов с морската поредица „Призрачен град", „Лунна пътека”, „Отражения”, „Фарът”, „Риба” - бягство от града и бягство към природата, когато абстрактната живопис е достатъчна сама по себе си за поривите на духа. „Summertime” - поредица на гост-художника от Гърция Ангелос Пападопупос е в другата крайност - на реализма, в чийто платна с прецизна рисунка разпознаваме лицата на именити джаз-музиканти. Продължаваме с пейзажните диптиси от „Слънчеви пътеки” на Стефан Георгиев и неговите „Природни храмове”; с чудатите градски разкази в разказа на Ангел Василев за ухажори, пловдивски кокони и любовни свади от всеки вид. На последно, но не по значение, място, а по-скоро като „черешката на тортата” е дамското присъствие. Нина Златева отново ни трогва с многообразие от теми, с богатство на фантазия и приказни сюжети: „Между небето и земята”, „Присъствие”, „Любовно”... Вероятно има защо Вихра Григорова да я сравнява с „продавача на надежда” от Джани Родари. Калина Атанасова, Пенка Никова, Лили Кючукова... Разбира се, за всеки един от авторите може да се говори по отделно и по много. Но най-добре е техните творения да бъдат видени отблизо. Тазгодишната обща изложба е със специалното участие на колекция от картини на покойния вече Димитър Лалев. Голямоформатните платна с размери 120х120 и 150х130 са от различни цикли на художника. Предстои самостоятелно представяне на Димитър Лалев в галерия „Жорж Папазов”. Пожелаваме да всички ценители на изкуството да изживеят пълноценно „Сезонът на слънцето”, докато лятото не е отлетяло с лястовиците на юг. | ||||
| ||||
събота, 16 юли 2011 г.
Модерното изкуство - стил на живот?
Модерното изкуство – стил на живот?
29 юни, 2011
Интервю на Ина Мирчева
„Откровения” – изложба-живопис на професор Йордан Калайков
„Анализаторите считат, че наред с луксозната яхта, расовия кон, супер скъпото имение, модерното изкуство става символ на престиж и социален статус. Елитът не купува просто изкуство, той купува лайфстайл”. Цитирам Вашата книга „Мениджмънт на изобразителното изкуство”. Приложимо ли е това наблюдение в българските арт среди?
Хората, които са възприели лайфсталинга са с крупни авоари, но не са арт среди. Инвестициите в изкуството са само част, атрибут от лукса. С някои изключения като следствие от подражание. У нас има няколко колекционери – предимно на стари майстори. В България лайфстайлингът понякога приема кичозни измерения.
Защо се отлага Законът за меценатството в нашето законодателство. Пречка ли е за някого?
Проблемът е по-широк. Липсва национална стратегия за култура и оттам политики, регламентиращи диалога между институциите за култура, творците и публиката. Всъщност хората от бранша определят това, което ще се случи, т.е. собствени правила/ например купуването на сертификат за автентичност/ . Опитите на държавата да въведе ред довежда до нови проблеми. В този смисъл не би бил удачен подходът да се тръгне от частното/ меценатството/към общото. Но може би проблемът опира и до липса на качествен човешки ресурс, способен да реши казуса.
Какво е мястото на Пловдив на родния арт терен? Има ли столично и провинциално изкуство?
Мисля, че Пловдив заема достойно място в арт пазара, доколкото го има. В Пловдив има утвърдени културни традиции, институции и цяла плеада талантливи автори. Категоричен съм, че няма и не може да има столично и провинциално изкуство. Друг е въпросът каква е жизнеността на колекционерите и ценителите и доколко мъчни са пътищата към тях.
Вече се нажежават споровете около кандидатстването на български градове за Европейска столица на културата 2019. Възможно ли е някой български град да се превърне в такава столица с наличните си ресурси?
Мисля, че шансове няма. Дано не бъда лош пророк.
Има ли място за „Лувър” в България?
Твърде фриволно се използва марката “Лувър” в нашенските условия.
Вие сте лектор в няколко висши учебни заведения в една много любопитна за арт средите дисциплина – мениджмънт и маркетинг. Ще споделите ли с нас Ваши интересни наблюдения. Топла ли е връзката галерия – художник, лесно ли се менажира изкуство? Изобщо – как е у нас и как е по света?
Да, от няколко години преподавам мениджмънт и маркетинг на изобразителното изкуство в Великотърновския университет, Югозападен университет „Неофит Рилски”, Шуменски университет. Държа да уточня, че това са магистърски програми, т.е. студентите са завършили бакалавърски курс на обучение, влезли са в живия живот и са разбрали, че само с таланта и самочувствието си на творци няма как да се впишат в суровата действителност. Ние водим конструктивни диалози на основата на стряскащи истини за неизбежните трансформации на художествения продукт, авторите, публиката по света, Европа и у нас.
Не бих казал, че комуникациите художници – галерии са гладки и безпроблемни, по различни причини, а мениджмънтът на изкуството е сам по себе си изкуство.
По отношение на чувствеността и експресията Вашето слово има явна връзка с живописта. В същото време са и много различни – в живописните платна има повече ирония, в есетата – повече тъга.
Благодаря за този въпрос. Наблюдението е точно и не съвсем. Общото за всички изкуства, за да са разпознаваеми и въздействащи, е искреността. Различни са изразните средства. Крайният резултат е създаването на паралелен свят – износен, изстрадан и обичан. Това са измеренията на самия живот, а в него винаги има радост, тъга, ирония.
Преподавател, писател, художник – необходима е наистина много енергия.
Самото правене на изкуство е отдаване на енергия, която продължава да се излъчва от произведенията. Важното е да го правиш от цяло сърце. Когато човек обича това, което работи, той се зарежда непрекъснато и се довежда до възторг. Иначе, това, което имаш в материален план не е от значение. Да си щастлив, означава, да имаш това, което имаш, но да си възторжен.
Кой от именитите художници – световни или български – Ви вдъхновява най-много?
Отделни имена не бих искал да откроявам. По-скоро ме впечатляват стиловете – импресионизъм, експресионизъм, концептуализъм, конструктивизъм. Вдъхновението идва с раждането и износването на идеята. Много важно е изображението да изразява собствения възглед за него и да бъде разположено на подходящото място между реалността и абстракцията.
И за финал един шеговит въпрос – спортсмени ли са художниците?
Спортът е школа за живот. Изключително значим е за интеграцията на личността в социалното пространство и в личен план – за физическата дееспособност. Небезизвестен е девизът от античността: “Здрав дух – в здраво тяло”. Било е нещо обичайно – големи имена в изкуството да са и големи атлети.
От друга страна спортът е и изкуство, и естетика. Самият аз съм се подвизавал в големия спорт. Дължа му много за формирането ми като личност. И сега системно поддържам физиката си. Иначе няма начин да успееш в каквото и да е. Мисля, че образът на човека на изкуството като слабоват, изнежен, болнав, влизащ от една депресия в друга, е отдавна запратен в миналото.
„Откровения” – изложба-живопис на професор Йордан Калайков
„Анализаторите считат, че наред с луксозната яхта, расовия кон, супер скъпото имение, модерното изкуство става символ на престиж и социален статус. Елитът не купува просто изкуство, той купува лайфстайл”. Цитирам Вашата книга „Мениджмънт на изобразителното изкуство”. Приложимо ли е това наблюдение в българските арт среди?
Хората, които са възприели лайфсталинга са с крупни авоари, но не са арт среди. Инвестициите в изкуството са само част, атрибут от лукса. С някои изключения като следствие от подражание. У нас има няколко колекционери – предимно на стари майстори. В България лайфстайлингът понякога приема кичозни измерения.
Защо се отлага Законът за меценатството в нашето законодателство. Пречка ли е за някого?
Проблемът е по-широк. Липсва национална стратегия за култура и оттам политики, регламентиращи диалога между институциите за култура, творците и публиката. Всъщност хората от бранша определят това, което ще се случи, т.е. собствени правила/ например купуването на сертификат за автентичност/ . Опитите на държавата да въведе ред довежда до нови проблеми. В този смисъл не би бил удачен подходът да се тръгне от частното/ меценатството/към общото. Но може би проблемът опира и до липса на качествен човешки ресурс, способен да реши казуса.
Какво е мястото на Пловдив на родния арт терен? Има ли столично и провинциално изкуство?
Мисля, че Пловдив заема достойно място в арт пазара, доколкото го има. В Пловдив има утвърдени културни традиции, институции и цяла плеада талантливи автори. Категоричен съм, че няма и не може да има столично и провинциално изкуство. Друг е въпросът каква е жизнеността на колекционерите и ценителите и доколко мъчни са пътищата към тях.
Вече се нажежават споровете около кандидатстването на български градове за Европейска столица на културата 2019. Възможно ли е някой български град да се превърне в такава столица с наличните си ресурси?
Мисля, че шансове няма. Дано не бъда лош пророк.
Има ли място за „Лувър” в България?
Твърде фриволно се използва марката “Лувър” в нашенските условия.
Вие сте лектор в няколко висши учебни заведения в една много любопитна за арт средите дисциплина – мениджмънт и маркетинг. Ще споделите ли с нас Ваши интересни наблюдения. Топла ли е връзката галерия – художник, лесно ли се менажира изкуство? Изобщо – как е у нас и как е по света?
Да, от няколко години преподавам мениджмънт и маркетинг на изобразителното изкуство в Великотърновския университет, Югозападен университет „Неофит Рилски”, Шуменски университет. Държа да уточня, че това са магистърски програми, т.е. студентите са завършили бакалавърски курс на обучение, влезли са в живия живот и са разбрали, че само с таланта и самочувствието си на творци няма как да се впишат в суровата действителност. Ние водим конструктивни диалози на основата на стряскащи истини за неизбежните трансформации на художествения продукт, авторите, публиката по света, Европа и у нас.
Не бих казал, че комуникациите художници – галерии са гладки и безпроблемни, по различни причини, а мениджмънтът на изкуството е сам по себе си изкуство.
По отношение на чувствеността и експресията Вашето слово има явна връзка с живописта. В същото време са и много различни – в живописните платна има повече ирония, в есетата – повече тъга.
Благодаря за този въпрос. Наблюдението е точно и не съвсем. Общото за всички изкуства, за да са разпознаваеми и въздействащи, е искреността. Различни са изразните средства. Крайният резултат е създаването на паралелен свят – износен, изстрадан и обичан. Това са измеренията на самия живот, а в него винаги има радост, тъга, ирония.
Преподавател, писател, художник – необходима е наистина много енергия.
Самото правене на изкуство е отдаване на енергия, която продължава да се излъчва от произведенията. Важното е да го правиш от цяло сърце. Когато човек обича това, което работи, той се зарежда непрекъснато и се довежда до възторг. Иначе, това, което имаш в материален план не е от значение. Да си щастлив, означава, да имаш това, което имаш, но да си възторжен.
Кой от именитите художници – световни или български – Ви вдъхновява най-много?
Отделни имена не бих искал да откроявам. По-скоро ме впечатляват стиловете – импресионизъм, експресионизъм, концептуализъм, конструктивизъм. Вдъхновението идва с раждането и износването на идеята. Много важно е изображението да изразява собствения възглед за него и да бъде разположено на подходящото място между реалността и абстракцията.
И за финал един шеговит въпрос – спортсмени ли са художниците?
Спортът е школа за живот. Изключително значим е за интеграцията на личността в социалното пространство и в личен план – за физическата дееспособност. Небезизвестен е девизът от античността: “Здрав дух – в здраво тяло”. Било е нещо обичайно – големи имена в изкуството да са и големи атлети.
От друга страна спортът е и изкуство, и естетика. Самият аз съм се подвизавал в големия спорт. Дължа му много за формирането ми като личност. И сега системно поддържам физиката си. Иначе няма начин да успееш в каквото и да е. Мисля, че образът на човека на изкуството като слабоват, изнежен, болнав, влизащ от една депресия в друга, е отдавна запратен в миналото.
Йордан Калайков освен професор, доктор на педагогическите науки, е писател и художник.
Автор е на 40 книги и 350 статии със специализирана тематика у нас и в чужбина. Между тях и десетина книги с проза, поезия и есеистика. Негови публикации могат да бъдат намерени в централните литературни издания – вестниците Литературен форум, Литературен вестник, списанията „Пламък”, „Везни” и др. Публикува и в електронни издания – в американското онлайн списание: „Muse Apprentice Guild” в Сан Диего, Калифорния и в известния български електронен портал Литернет – www.liternet.bg
Превеждан е на английски, руски, френски, китайски езици. Включен е в антологията „Български поети”, изд. „Захари Стоянов”, 2003.
В галерия „Жорж Папазов” е поканен в качеството си на художник, където ще открием негова изложба на 20 юни 2011 от 18.00 ч. Изложба с 25 живописни платна под мотото „Откровения”. „В ателието”, „Пак е есен”, „Есенна песен”, „Градини”, „Съзвучие”, „Здрач” са някои от заглавията на платната, за които са характерни цветна палитра и чувствена експресия. Обляни в слънчева светлина, картините са опит за споделяне на съкровенни настроения, подчинени не толкова на реалната, колкото на творческата действителност.
„Откровения” съвсeм не е първата изложба на професор Калайков. С живопис и графика той е участвал в общи художествени изложби и международни конкурси за миниатюрна графика и екслибрис като тези в Сент Никлаас, биеналето в Малборг, международни състезания по графика в Гливице, Краков, Вилнюс, конкурси във връзка с годишнината на Христофор Колумб, Пол Верлен, Франсоа Рабле и др.
В Пловдив „Откровения” е четвъртата му поред изложба, която ще продължи до 17 юли 2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)